Мислите ти са замъглени, а очите ти блуждаят по пътя. Чудиш си в състояние ли си да издържиш на още изпитания, които ти престоят. Дали не е по добре да изчезнеш от познатото, все едно да заличиш самия себе си. Не би ли било добре?
Затварям очи, студения септемврийски вятър брули сълзите стичащи се по лицето ми. Не знам причината за тези сълзи, може би те са единствените, за които не знам причината. Усещах прилив на емоции, които можеха да ме ударят толкова реално в лицето. Не мисля, че ще съумея да издържа на прилива. Вълните от емоционалност бяха прекомерно жестоки. Блъскаха и с шум се трупаха на брега, сякаш няма връщане назад.
Друг ще каже имаш нужда от помощ, а аз ще кажа защо всичко жени трябва да бъдат спасявани? Това ли е смисъла на живота ни, чакаме някой да ни спаси?
0 коментара:
Публикуване на коментар