Примес от сълзи и дъжд

Моменти,като този се срещат рядко при мен,но щом настъпят ме смачкват,така че да не мога да дишам самостоятелно няколко дни.Задушавам се ..не,не ми е нужен кислород,а надежда ,че всичко ще е добре.Започвам да се уча наново,как се диша правилно и последователно и нали знаете,както и при новородените ми се реве.
Да крещя и да се стичат солените ми сълзи по бузите,да се тръшкам и да знам,че като мама ме поеме в ръце и залюшка напред-назад всичко ще е добре.Ама къде?Къде?
Вървях:улицата позната,магазините познати,хората..познати,но аз различна..непозната.Дъжд идваше..в очите ми да,но и в небето.Идваше да ми помогне,дъждът промивал лошото и давал надежда за по добър ден.Ето пак се задушавам..пак ми липсва надежда.
Замислих се дали тези вървящи с най-различни проблеми на главата си хора си мислят за живота и следващия ден.
Дали стария човек,с една патерица,куцащ на двата си крака мислеше за миналото ,когато може би е тичал след любимата си или след кучето си в двора на къщата им?
Дали момчето,което беше хванало за ръка хубавото момиче с дълги коси ,дали го обича ,както той обожаваше нея?
А момчето с китара,свирещо с надежда за хубав ден с повече подхвърлени пари или за бъдещето му в някой бар,с ръкопляскаща публика?
Мислите се въртят,а дъждът напира и напира..