Запалих цигара,гореше в нощта,както аз всеки ден.Тя беше единствената светлинка в мрачната нощ,дъжда и светкавиците даже не променяха нещата.Те се съчетаваха с душата ми и усещането ми за света.Буря,която не можеш да овладееш,камо ли да спреш.Пушека излезе на пресекулки ,както минаваха и мислите ми в главата.На части бързо идваха и изчезваха в тази нощ.Слушайки капките падащи по студената земя,реших да осмисля положението си още веднъж,палейки следващата цигара.Метнах безнадеждния фас на земята и се отправих към най-тесните кътове на ума си.
Идвах и си отивах от всички,както дъжда.Сразявах всички с присъствието си и оставях следи от себе си ,че съм била тук.Някак все едно не искам да бъда забравена,когато си тръгна,но си тръгвам всеки път.Оставам толкова,колкото да ги съсипя до край,колкото да ме запомнят за цял живот и всеки път ,когато се чувстваха зле и разочаровани,да се сещат за мен.
Имах нужда,да унищожавам всичко по пътя си,да не остава живо цвете или цветно местенце.Мрак и хаос настъпваше след мен,както се чувствах аз така исках и другите.
Егоистично..
Нужда от сила,власт го наречете,не ми пука.Бях емоционално унизена през целия си живот,не знаех какво е да си нормален.
Не познавах истинския свят и чувствата на хората.
Знаех само унищожението.
Слабите места на хората и техните най-съкровени тайни.
Мъст може да е или надежда да ме разберат,аз не зная.
А и никой няма да разбере.
0 коментара:
Публикуване на коментар